Един лесовъд на 90! Бившият директор на горското стопанство  в разложкото с. Бачево Л. Вутов: "Гората е свята! Гората е вечна! Ние сме преходни!“ 

Въпреки че се ражда в другия край на страната, целия си съзнателен живот Лазар Вутов свързва с Югозападна България. Роден е на 25 февруари 1934 година във врачанското село Караш. Детството му минава в горския район и някак съвсем естествено житейският му път остава свързан с гората. 
През 1959 година завършва Лесотехническия университет в единствената специалност – „Горско стопанство“. Там се запознава с бъдещата си съпруга Радка. Веднага след завършването си започва работа в село Априлци, а година по-късно младото семейство става част от екипа на Горското в Елешница. 

 „По наше време всички се грижеха за гората, нямаше значение кой какво работи, гората за нас беше свята. Такава е за мен и сега! “, казва лесовъдът по време на 27-ата традиционна среща на ветераните, организирана от регионалното дружество. В над 50-годишния си професионален път Лазар Вутов е бил директор в Горското в Бачево, след това е работил в Окръжното управление на горите като заместник-директор. Предлагат му и най-високия пост там, но той отказва. Днес си спомня за този ден с думите: „Аз си имах директор и никога не бих седнал на стола му! “

През 1994 година се пенсионира и става частен лесовъд. Готви задания за лесоустройствени планове за горските стопанства. 
Вчера , на трогателното тържество в село Градешница, в присъствието на председателя на Съюза на лесовъдите в България проф. д-р Иван Палигоров, директора на ЮЗДП инж. Валентин Чамбов и директора на ДГС Кресна инж. Йордан Станишев 90-годишният Вутов получи подарък за юбилея си и за своя принос към опазването на българската гора. 
„Обучавал съм стотици деца, в нашите разсадници давахме фиданки безплатно, а повечето от тези колеги, които виждате тук, съм учил на лесовъдство. Помогнал съм за залесяването на над 700 000 декара гори. Загубих сина си, но имам 6-има внуци, на които съм завещал любовта си към природата. За мен гората е всичко! Тя е вечна, ние сме преходни! “ – завършва разказа си със сълзи в очите лесовъдът. 

В. Василев